Free clock За хубавите неща: Уважението - длъжници ли сме му

11 октомври 2009

Уважението - длъжници ли сме му

Тъй като нямам снимки на моето семейство, си позволих да използвам тази от изображенията в Гугъл, ако авторите решат, че това е моя грешка, ще я премахна. Това е линк към нея:
http://www.promacedonia.org/ap_zarovo/ap_snimki.htm

Ранното събуждане понякога е неприятно, но тази сутрин при мен не беше такова. Заслушах се в една анкета по националното радио по повод показваните по турските филми стари обичаи за целуване на ръка и дали е добре да се живее с възрастните. Защото такъв обичай имаше преди доста години, аз самата съм от поколението, на което ме учеха. Не като задължение, като начин на взаимоотношения. В бащиния ми дом на масата сядахме само трима, мама, татко и аз. Но знаех, че пръв трябва да седне той, след това и ние двете. Това не беше задължение, а ред на по - възрастните в къщи. Но този ред така и аз не успях да въведа в моето семейство и с мъка гледах как се променят нещата. И сега в семействата на децата ми това май е нещото, което никога няма да го има. Опитвам се да намеря оправдание за тях, "на смяна са, изморени са, нямат време", но не е точно така.
Та се връщам пак на темата за радиото, казваха за нуждата от превъзпитаване, за уважение, за необходимост от един по - голям контрол. Но никой не каза, че е доста късно вече. Навиците ги няма, а и кой да ги създаде, когато най - напред този, който учи трябва да е научен и да изисква. А що се отнася за живеене на цялото семейство в един дом, това в съвременния хаос не може да се осъществи. Та как така един дядо ще диктува и ще налага своето видане на проблемите, без да се съобразява с другите. Брутално ни се струва, нали? Може би, но всички сме гледали старите български филми за цели семейства, синове, дъщери и рояк деца в мирно (едва ли!) съжителство с възрастните. Но това е само когато има водещ в такова семейство и другите знаят, че е за добро. Аз живях с добрата си свекърва 20 години, без да се нагрубим. Понякога се чувстваше напрежение, но никога не допускахме сблъсък, тя беше много интелигентна жена, аз отстъпвах и поемах и нейните задължения. Защото беше възрастна и ми беше приятно да я зарадвам с нещо лично за нея. Но мисля, че не бих се съгласила да бъда "глава на семейство" в един дом с моите синове. Няма да мога да издържа. Спирам с моите разсъждения, защото това е обемна тема. Само искам да кажа, че отдавна го няма смирението и по тоя повод ще цитирам участник на един форум:

Смирението е един от главните ключове на Мъдростта. То ни предазва от една от най-големите опасности в Духовния Път - гордостта. Смирението е необходимо, за да не възгордее човек от знанията си, ума си, способности, сила и постижения.

http://www.beinsadouno.com/board/index.php?showtopic=976



10 коментара:

Ирония Идиотова каза...

И до сега целуваме ръка на баба. На 98 години е , но това е някак си предадено през поколенията. Щото освен, че я уважаваме всички, много и я обичаме. Хубава тема:)

Павел Борисов Николов каза...

Е, по този път на мислене можем да се върнем чак до пещерите. Там "уважението" е било на още по-голяма висота - който не "уважава" главата на рода, направо го убивали с камъни.

veracooper каза...

Много се радвам, че е допаднала, това е "опасна тема". Аз също го правех, защото така ни възпитаваха нас, да сме уважителни и да обичаме. Насилието и простотиите сега са толкова "актуални". Благодаря!

veracooper каза...

Павел, не е точно така, от пещерите сме излезли много отдавна, но да уважаваш и да спазваш нормите на поведение не е ли нещо добро? От твоите публикации не оставам с впечатление, че си грубиян, още повече си и учител и възпитаваш..

Павел Борисов Николов каза...

Аз малко хиперболизирах, защото долових като че ли някаква тъга по патриархализма - целуване на ръка, "глава на семейство". А винаги съм бил против гледането назад - и без това старото няма да се върне. А иначе съм за уважението, разбира се. Но то няма да дойде с възраждането на някакви стари ритуали. В моето семейство, още от дядо ми и баба ми, никой на никого не е целувал ръка, но уважението го имаше, има го и сега (срес тези, които - уви - все още са живи).

Павел Борисов Николов каза...

"сред", не "срес"

veracooper каза...

Грешно си ме разбрал, просто в реда на мисли описах моето възпитание и това, на какво съм научена. Но никога, в нашето съвремие, не можем да искаме и четвъртинка от това. Защото ще решат, че сме насилници и налагаме нашето поведение.

Павел Борисов Николов каза...

Явно грешно съм разбрал. Лека вечер.

d@ni каза...

До голяма степен статията е много хубава и правилно. Да съгласна съм, че много от ценностите се изгубиха с времето. Вече сме твърде арогантни, себеобичащи, нагли, алчни и т.н., НО... има и неща с които никога не съм била съгласна, няма и да бъда. От къде на къде ми кажете Мъжът трябва да седне първи на масата? Че аз не съм ли била редом с него 10 часа на работа, не съм ли аз приготвила вечерята и сложила масата, не съм ли аз изпрала, изгладила и т.н., че да му се кланям аз на него, че на всичкото от горе и първи на масата.хъм.:)

veracooper каза...

d@ni, наистина е така и никому не внушавам това. И в публикацията не това съм искала да натрапя. Защо си мислите, че това е ред в моя дом. В забързаните дни, обаче, няма нищо по - хубаво вечерите поне да са заедно и да се порадваме на уюта и разбирателството. Ето това съм искала винаги, да гледам светещите очи на съпруг и деца. Това е върховно удоволствие. Аз, като часово работно време, много повече бях извън къщи, но винаги на масата имаше топло ядене, изпрани и изгладени дрехи, приятни разговори за деня. Това е хармония, която се постига много трудно. И не е невъзможно. :)