От моите роднини, които имам, най – близка ми е моята братовчедка, с която сме връстнички. Ние живеехме в съседни къщи, бяхме непрекъснато заедно, като близначки. Дори ни обличаха понякога в еднакви дрехи, което не особено ни радваше.
Нашите дядо и баба имаха фурна и те по цял ден работеха там. Когато сме били съвсем малки, ни слагали в една кутия на тезгях, та да сме непрекъснато пред очите им. Майките ни, връщайки се от работа виждали само едни очи. Цял ден сме опипвали всичко, което е близо до нас. И аромата на ястия, хляб, козунаци помня и до днес. Ние често ходехме и на плочата над фурната, там беше много топло. И ни заварваха заспали, затоплени и прегърнати. А как обичахме да тичаме там и дядо идваше да ни укроти, че току виж, хлътнали сме.
Между двете къщи имаше дувар, доста висок и отгоре керемиди. А до него едно голямо дърво - кайсия. Когато се загубехме от очи, ни търсеха там, сврени в клоните и притихнали, да не ни открият. Или с играчките, отгоре на дувара. И от време на време късахме от кайсията и ни подвикваха да оставим плода да узре. А колко раздавахме на децата, нали стояха отдолу и искаха да опитат колко са кисели.
Поотраснали вече, ни пускаха да играем наоколо, но ние прескачахме и по-далеко. При една такава „разходка” дете от съседна улица нещо ме обидило. Тя като лъвче се хвърлила да ме защитава, надрана цялата, метнала ме на гръб и ме завела при баба ни. Обяснението било: ”защо да я бият, и аз си отмъстих”. Ние имахме дълги коси, когато ни решеше баба ни. Плачехме много, и след последните писъци, които ядосвали много дядо, ни метнали на една количка и при бръснарката. След работа, родителите ни не можаха да ни познаят, момченцата бяха налице. Това беше забавно, защото се бяхме скрили в цветята и голямо търсене падна, а после и големи сълзи.
Когато дойде време да тръгваме на училище, аз трябваше да бъда записана следващата година, защото съм на края на годината. Но братовчедка ми каза, че без мен никъде не отива. И ето ти пак заедно , този път на училище. И всеки ден не можеха да ни разделят, за да учим. Амбицията на майките ни се разминаваха с нашите желания, но ние бяхме много послушни и така....до последните класове. И до сега.
9 коментара:
Браво, Вера! Много интересно разказваш! Продължавай все така!
Здравей,миличка Вера! Страхотно е! Едно от момичетата беше ти написало веднъж книга да напишеш. Ами ти наистина си истински творец. Радвам се за твоето присъствие. Липсваш ми.Марги
Още мъничко, и ще мога да си пиша с вас. При 2 компютъра, нито един като свят.
Колкото до книгата, не знам, може и да започна. Времето ще покаже. Благодаря ви, мои приятелки.
Като разровя и аз старите черно-бели снимки - спомени, спомени, спомени...
Хайде, Павел, интересно е. И забавно да поразровим тези неща, които ни са много скъпи. А и какви спомени, какви емоции носи..Направете го.
strahoten material, pozdrawleniq!
Благодаря, Сунай. Имаме много хубаво детство с моята братовчедка, това се помни докато си жив. Така беше и сега спомените ни топлят.
Публикуване на коментар