Засмя се пролетта

Толкова дълго чакаме тази пролет, изпренадеяхме се. То и зимата не се отказа да си тръгва. Но ние знаем, че пролетта бърза, знае че ожидаме за лъчите на нейното затоплящо слънце. Чуваме и виждаме вече всички сигнали, които тя ни изпраща. Кокиченцата се събудиха първи, надигнаха камбанките си, да напомнят на снега да си отива. А как ги попари той, доста умряха от ледената му прегръдка. Ала връщане назад няма. След кокиченцата се показаха минзухарите, за тях също имаше ледена пелена, но сега вече градините са грейнали от всички цветове от тях. И ни радват, защото са красиви и желани цветя. И не само те, а красивите и срамежливи теменужки? Свити някъде на туфички, не можеш да ги видиш, но аромата им ги издава. И ни кара да се отклоним от пътя си и да си откъснем няколко стръка за дома. И се озръщаме за други и други, те са по целите поляни и места, където дори не знаеш,че ги има. Така вече сме сигурни, че макар и малко мрачна, пролетта е вече тук.

ДОБРЕ ДОШЛА ПРИ НАС, ЛЮБИМА!

Не умея да пиша поезия, затова избрах за вас едно стихотворение на Яворов, като ви желая слънчево настроение, здраве и успехи през тази пролет, приятни вълнения и много споделена любов.


ДА СЛАВИМ ПРОЛЕТТА

Да, славим пролетта! Въстана Слънцето могъщо

в царствен небосвод…

Да славим него — вечно също

в гордия си ход

и с дръзкия си вид. Земята се пробуди…

Милион стрели на пламналия взор

замрежиха кристалния простор,

докоснаха Земята. И Земята се пробуди.

Ето озова се тя

в премяна брачна — дева под цветя,

готова за прегръдки луди.

И настъпи Пролетта… Да славим Любовта!

И да осмеем злобата — оназ,

която никога не дреме:

злобата на вечнопобеждаваното Време,

против зноя мраз!

Защото Слънцето я найде хладна, под саван

— възлюбената своя —

черна я видя, видя я да възправя дрипав стан,

позна я на магиите в безброя…

И настъпи час на страстен пир —

за посмеяние над млъкналата злоба:

ето наи-подир

часът на кипналата мощ и трепета на

жадната утроба.

Да възславим Пролетта, Земя! — че славата на Дните,

Слънцето съм аз, Мъжът… Победна светлина —

за тебе грее моя поглед, о Жена,

и доле тук, и там от висините!

Виж ме в погледа грабливи,

в жегата на моето задъхано лице;

познай ме в бляновете срамежливи,

в шепота на твоето разбудено сърце…

Ела в прегръдките ми златни, —

Слънцето съм аз! След миг ще бъда облак — аз, Мъжът,

обилния с лъчи и влага. Аз съм дух, а ти си плът;

безсмъртието — чародейство на цветята ароматни.

Чародеен цвят — целувката цъфти на твоите уста, —

цветята аз ще орося!… Магесника враждебен,

Времето ни дебне; в лабиринт вълшебен

Времето ни гони, — тъмна суета!

Цветята аз ще орося… Непобедима младост —

Любовта е в нас. И пак настъпи час

на обновителния шемет, лъчезарна радост.

Времето ни гони, ние ще го уморим; а в неговия край —

и бряг, и родното начало Любовта ни ще узнай…

Аз Слънце, ти Земя, сега сме дух и плът,

единството ни — сладост, —

дъх на Пролетта.

Яворов