Когато правех списък на продуктите които трябва да купя, за да приготвя обяда за Великден, си спомних как минаваше една събота и неделя в къщи. Мама обикновено отиваше на пазар, а ние с татко започвахме да тупаме, чистим и мием всяко кътче от големите стаи.Разбира се пода, който миехме със прах и четка бяха мое задължение. До жълто, така казваше мама, но аз знаех това и много се стараех, че тя беше много критична към мен. След това прозорците, пердетата, завивките..И докато всичко изсъхне, отивах в кухнята, че трябваше да сготвя и нещо за обяд, бях една малка домакиня, въоръжена с нож и продукти.. Това , което правех като начало в моята кулинарна практика беше моя миш - маш. Обелвах печените пиперки, нарязвах ги на кубчета и ги запържвах в олио. В това време татко ми помагаше с настъргването на доматите. Когато, добавени, те се поизпаряха, слагах сиренето и накрая няколко яйца.. Когато си затворя очите, виждам подредената маса и ние тримата хапвайки сладко. Това правех и още пълнени пиперки със сирене или печени пиперки с доматен сос, любимите ми ястия и до сега. Това през лятото, а през зимата обикновено аз приготвях свинското със зеле или зелевите сърми, които обожавам. О, а какъв смях се смяхме с татко, когато пренасях от близката фурна пилето с кисело зеле. Опитах да затворя с лакет бравата на пътната врата, но не се получи и вместо да оставя тавата на земята, опитах пак. Пилето полетя и падна на плочите, веднага го взех, поизтупах го и тъкмо да го върна в тавата, видях баща си да се смее. И после на масата все се шегувахме „ това пиле как е летяло, ама сега не”. Мама след като разбра за какво става дума, се позасмя и ми поръча следващия път да не си считам труда. Прихнахме и тримата.
Когато станеше така, че детските ми игри биваха прекъсвани, ми ставаше доста мъчно, но думата на моите родители беше закон. Детската ми приятелка още се шегува с мен : ” ти още ли си на режим почакай да наготвя?” Но така се научих на ред и дисциплина, което не можах да постигна много с моите синове, но синовете са си такива.
И сега, пишейки тези редове се позамислих, защо стана така, че големите промени в градовете направиха хората по – малко познати, къщите да се заключват, веселието да не е същото. Не зависи ли от нас самите?
П.П. понеже няма такива къщи, автечтични на моята родна, затова поставих снимката на златния Пегас, това е символът на Разград.
4 коментара:
Чудесно си разказала за детството си, Вера! Потопих се в разказа ти и си представих всичко така, както е било.
Поздравления.
А да знаеш колко беше страшно в долапа, но там беше моето място за покриване от другите. Не че не знаеха къде съм..
Когато прочетох твоя разказ, се сетих за масата със сапуните подредени под нея,моята внучка обича да се крие под масата и аз се сеащам за теб като я видя. /Дядо идва - и хоп под масата- кажи му бабо да ме търси/ и почва едно търсене наушким. И всеки път твоите истори са пред очите ми. Да си жива и здрава миличка!
Да, Марги, така се повтарят нашите игри. И добре, че е така, иначе как ще се сетим за това?
Публикуване на коментар