Бащината къща

Преди Великден мисълта ми винаги се върти около подготовката за празника. И тази година е така, само че интересно защо, сега като щура защъка и ме накара да си спомня моята родна къща. И как няма, там съм родена ( да, в къщи ) и прекарах най – хубавите си години, там заведох първото си дете, тъй като новата къща не беше готова. Там се научих да бъда добър човек, добра дъщеря, добра домакиня и добра съпруга и майка. И доста по – късно, когато знаех че подлежи на събаряне, не разбирах защо една толкова масивна и стабилна къща пречи на новото типичното и грозно строителство. Тя беше много красива, с високи тавани, дебели стени, изографисани от старите собственици , дълбока маза. Дори и през лятото, там температурата биваше много ниска и не беше необходим хладилник. В нея имаше големи басейни, в които дядо ми е държал яйцата, с които е търгувал. По мое време предназначението им беше да съхраняват дървата, въглищата и зимнината. През лятото, когато татко купуваше дини, ги натъркалвахме по земята и след това една по една вадехме , те биваха доста студени. А стенните големи долапи? Бяха много удобни при игра на криеница, само от време на време потракваха от нашето мърдане вътре, това проваляше играта, но беше най-скришното място. И какви интересни неща имаше, но не ги пипах, защото не ми разрешаваха. Старите съдове и домакински прибори бяха доста тежки можеха да причинят доста неприятности. А големият скрин, който беше запазил аромата на тоалетните сапуни, които баба ми и мама слагаха за ароматизиране на бельото. Мириса на „Сънлайт” е неповторим, или беше преди години. Когато все още праха за пране беше „ модерен ”. И помпата на кладенеца, който имахме на каменното стълбище, водещо до "голямата " къща. Честичко ми се караха, че двора е вечно облян от буйната ми игра с водата. Водата не беше за пиене, с нея поливахме цветята на градината.

Когато правех списък на продуктите които трябва да купя, за да приготвя обяда за Великден, си спомних как минаваше една събота и неделя в къщи. Мама обикновено отиваше на пазар, а ние с татко започвахме да тупаме, чистим и мием всяко кътче от големите стаи.Разбира се пода, който миехме със прах и четка бяха мое задължение. До жълто, така казваше мама, но аз знаех това и много се стараех, че тя беше много критична към мен. След това прозорците, пердетата, завивките..И докато всичко изсъхне, отивах в кухнята, че трябваше да сготвя и нещо за обяд, бях една малка домакиня, въоръжена с нож и продукти.. Това , което правех като начало в моята кулинарна практика беше моя миш - маш. Обелвах печените пиперки, нарязвах ги на кубчета и ги запържвах в олио. В това време татко ми помагаше с настъргването на доматите. Когато, добавени, те се поизпаряха, слагах сиренето и накрая няколко яйца.. Когато си затворя очите, виждам подредената маса и ние тримата хапвайки сладко. Това правех и още пълнени пиперки със сирене или печени пиперки с доматен сос, любимите ми ястия и до сега. Това през лятото, а през зимата обикновено аз приготвях свинското със зеле или зелевите сърми, които обожавам. О, а какъв смях се смяхме с татко, когато пренасях от близката фурна пилето с кисело зеле. Опитах да затворя с лакет бравата на пътната врата, но не се получи и вместо да оставя тавата на земята, опитах пак. Пилето полетя и падна на плочите, веднага го взех, поизтупах го и тъкмо да го върна в тавата, видях баща си да се смее. И после на масата все се шегувахме „ това пиле как е летяло, ама сега не”. Мама след като разбра за какво става дума, се позасмя и ми поръча следващия път да не си считам труда. Прихнахме и тримата.

Когато станеше така, че детските ми игри биваха прекъсвани, ми ставаше доста мъчно, но думата на моите родители беше закон. Детската ми приятелка още се шегува с мен : ” ти още ли си на режим почакай да наготвя?” Но така се научих на ред и дисциплина, което не можах да постигна много с моите синове, но синовете са си такива.

И сега, пишейки тези редове се позамислих, защо стана така, че големите промени в градовете направиха хората по – малко познати, къщите да се заключват, веселието да не е същото. Не зависи ли от нас самите?

П.П. понеже няма такива къщи, автечтични на моята родна, затова поставих снимката на златния Пегас, това е символът на Разград.