Уважението - длъжници ли сме му

Тъй като нямам снимки на моето семейство, си позволих да използвам тази от изображенията в Гугъл, ако авторите решат, че това е моя грешка, ще я премахна. Това е линк към нея:

http://www.promacedonia.org/ap_zarovo/ap_snimki.htm

Ранното събуждане понякога е неприятно, но тази сутрин при мен не беше такова. Заслушах се в една анкета по националното радио по повод показваните по турските филми стари обичаи за целуване на ръка и дали е добре да се живее с възрастните. Защото такъв обичай имаше преди доста години, аз самата съм от поколението, на което ме учеха. Не като задължение, като начин на взаимоотношения. В бащиния ми дом на масата сядахме само трима, мама, татко и аз. Но знаех, че пръв трябва да седне той, след това и ние двете. Това не беше задължение, а ред на по - възрастните в къщи. Но този ред така и аз не успях да въведа в моето семейство и с мъка гледах как се променят нещата. И сега в семействата на децата ми това май е нещото, което никога няма да го има. Опитвам се да намеря оправдание за тях, "на смяна са, изморени са, нямат време", но не е точно така.
Та се връщам пак на темата за радиото, казваха за нуждата от превъзпитаване, за уважение, за необходимост от един по - голям контрол. Но никой не каза, че е доста късно вече. Навиците ги няма, а и кой да ги създаде, когато най - напред този, който учи трябва да е научен и да изисква. А що се отнася за живеене на цялото семейство в един дом, това в съвременния хаос не може да се осъществи. Та как така един дядо ще диктува и ще налага своето видане на проблемите, без да се съобразява с другите. Брутално ни се струва, нали? Може би, но всички сме гледали старите български филми за цели семейства, синове, дъщери и рояк деца в мирно (едва ли!) съжителство с възрастните. Но това е само когато има водещ в такова семейство и другите знаят, че е за добро. Аз живях с добрата си свекърва 20 години, без да се нагрубим. Понякога се чувстваше напрежение, но никога не допускахме сблъсък, тя беше много интелигентна жена, аз отстъпвах и поемах и нейните задължения. Защото беше възрастна и ми беше приятно да я зарадвам с нещо лично за нея. Но мисля, че не бих се съгласила да бъда "глава на семейство" в един дом с моите синове. Няма да мога да издържа. Спирам с моите разсъждения, защото това е обемна тема. Само искам да кажа, че отдавна го няма смирението и по тоя повод ще цитирам участник на един форум:

Смирението е един от главните ключове на Мъдростта. То ни предазва от една от най-големите опасности в Духовния Път - гордостта. Смирението е необходимо, за да не възгордее човек от знанията си, ума си, способности, сила и постижения.

http://www.beinsadouno.com/board/index.php?showtopic=976

Бащината къща

Преди Великден мисълта ми винаги се върти около подготовката за празника. И тази година е така, само че интересно защо, сега като щура защъка и ме накара да си спомня моята родна къща. И как няма, там съм родена ( да, в къщи ) и прекарах най – хубавите си години, там заведох първото си дете, тъй като новата къща не беше готова. Там се научих да бъда добър човек, добра дъщеря, добра домакиня и добра съпруга и майка. И доста по – късно, когато знаех че подлежи на събаряне, не разбирах защо една толкова масивна и стабилна къща пречи на новото типичното и грозно строителство. Тя беше много красива, с високи тавани, дебели стени, изографисани от старите собственици , дълбока маза. Дори и през лятото, там температурата биваше много ниска и не беше необходим хладилник. В нея имаше големи басейни, в които дядо ми е държал яйцата, с които е търгувал. По мое време предназначението им беше да съхраняват дървата, въглищата и зимнината. През лятото, когато татко купуваше дини, ги натъркалвахме по земята и след това една по една вадехме , те биваха доста студени. А стенните големи долапи? Бяха много удобни при игра на криеница, само от време на време потракваха от нашето мърдане вътре, това проваляше играта, но беше най-скришното място. И какви интересни неща имаше, но не ги пипах, защото не ми разрешаваха. Старите съдове и домакински прибори бяха доста тежки можеха да причинят доста неприятности. А големият скрин, който беше запазил аромата на тоалетните сапуни, които баба ми и мама слагаха за ароматизиране на бельото. Мириса на „Сънлайт” е неповторим, или беше преди години. Когато все още праха за пране беше „ модерен ”. И помпата на кладенеца, който имахме на каменното стълбище, водещо до "голямата " къща. Честичко ми се караха, че двора е вечно облян от буйната ми игра с водата. Водата не беше за пиене, с нея поливахме цветята на градината.

Когато правех списък на продуктите които трябва да купя, за да приготвя обяда за Великден, си спомних как минаваше една събота и неделя в къщи. Мама обикновено отиваше на пазар, а ние с татко започвахме да тупаме, чистим и мием всяко кътче от големите стаи.Разбира се пода, който миехме със прах и четка бяха мое задължение. До жълто, така казваше мама, но аз знаех това и много се стараех, че тя беше много критична към мен. След това прозорците, пердетата, завивките..И докато всичко изсъхне, отивах в кухнята, че трябваше да сготвя и нещо за обяд, бях една малка домакиня, въоръжена с нож и продукти.. Това , което правех като начало в моята кулинарна практика беше моя миш - маш. Обелвах печените пиперки, нарязвах ги на кубчета и ги запържвах в олио. В това време татко ми помагаше с настъргването на доматите. Когато, добавени, те се поизпаряха, слагах сиренето и накрая няколко яйца.. Когато си затворя очите, виждам подредената маса и ние тримата хапвайки сладко. Това правех и още пълнени пиперки със сирене или печени пиперки с доматен сос, любимите ми ястия и до сега. Това през лятото, а през зимата обикновено аз приготвях свинското със зеле или зелевите сърми, които обожавам. О, а какъв смях се смяхме с татко, когато пренасях от близката фурна пилето с кисело зеле. Опитах да затворя с лакет бравата на пътната врата, но не се получи и вместо да оставя тавата на земята, опитах пак. Пилето полетя и падна на плочите, веднага го взех, поизтупах го и тъкмо да го върна в тавата, видях баща си да се смее. И после на масата все се шегувахме „ това пиле как е летяло, ама сега не”. Мама след като разбра за какво става дума, се позасмя и ми поръча следващия път да не си считам труда. Прихнахме и тримата.

Когато станеше така, че детските ми игри биваха прекъсвани, ми ставаше доста мъчно, но думата на моите родители беше закон. Детската ми приятелка още се шегува с мен : ” ти още ли си на режим почакай да наготвя?” Но така се научих на ред и дисциплина, което не можах да постигна много с моите синове, но синовете са си такива.

И сега, пишейки тези редове се позамислих, защо стана така, че големите промени в градовете направиха хората по – малко познати, къщите да се заключват, веселието да не е същото. Не зависи ли от нас самите?

П.П. понеже няма такива къщи, автечтични на моята родна, затова поставих снимката на златния Пегас, това е символът на Разград.

Носталгия по нашето детство

С моята майка и братовчедка ми на разходка до часовниковата кула.

От моите роднини, които имам, най – близка ми е моята братовчедка, с която сме връстнички. Ние живеехме в съседни къщи, бяхме непрекъснато заедно, като близначки. Дори ни обличаха понякога в еднакви дрехи, което не особено ни радваше.
Нашите дядо и баба имаха фурна и те по цял ден работеха там. Когато сме били съвсем малки, ни слагали в една кутия на тезгях, та да сме непрекъснато пред очите им. Майките ни, връщайки се от работа виждали само едни очи. Цял ден сме опипвали всичко, което е близо до нас. И аромата на ястия, хляб, козунаци помня и до днес. Ние често ходехме и на плочата над фурната, там беше много топло. И ни заварваха заспали, затоплени и прегърнати. А как обичахме да тичаме там и дядо идваше да ни укроти, че току виж, хлътнали сме.

Между двете къщи имаше дувар, доста висок и отгоре керемиди. А до него едно голямо дърво - кайсия. Когато се загубехме от очи, ни търсеха там, сврени в клоните и притихнали, да не ни открият. Или с играчките, отгоре на дувара. И от време на време късахме от кайсията и ни подвикваха да оставим плода да узре. А колко раздавахме на децата, нали стояха отдолу и искаха да опитат колко са кисели.

Поотраснали вече, ни пускаха да играем наоколо, но ние прескачахме и по-далеко. При една такава „разходка” дете от съседна улица нещо ме обидило. Тя като лъвче се хвърлила да ме защитава, надрана цялата, метнала ме на гръб и ме завела при баба ни. Обяснението било: ”защо да я бият, и аз си отмъстих”. Ние имахме дълги коси, когато ни решеше баба ни. Плачехме много, и след последните писъци, които ядосвали много дядо, ни метнали на една количка и при бръснарката. След работа, родителите ни не можаха да ни познаят, момченцата бяха налице. Това беше забавно, защото се бяхме скрили в цветята и голямо търсене падна, а после и големи сълзи.

Отиваме и се връщаме от училище.

Когато дойде време да тръгваме на училище, аз трябваше да бъда записана следващата година, защото съм на края на годината. Но братовчедка ми каза, че без мен никъде не отива. И ето ти пак заедно , този път на училище. И всеки ден не можеха да ни разделят, за да учим. Амбицията на майките ни се разминаваха с нашите желания, но ние бяхме много послушни и така....до последните класове. И до сега.

Не го познавах, само знам за него...

Съвсем естествено е снимките да не се отнасят за тази моя публикация, просто съм ползвала снимков материал от Гугъл. Надявам се авторите да ме разберат.

В нашето семейство обичахме, събрани около масата, да си припомняме весели и интересни случки от миналото. Особено духовит беше татко. Той имаше силно чувство за хумор и разказвайки ни, ние се превивахме на столовете. И особено весело биваше, когато не много голямата ни кухня беше пълна с гости. Тогава кънтеше цялата къща.
Та център на тези весели и мили спомени беше дядото на татко, майстор дърводелец и бъчвар. Има малко информация от къде е дошъл той и кога, но това е било в началото на 18--год. Дори честичко се говореше, че е доведен в града от един турски бей, който го е спасил от кочината , че да не го изядат прасетата.
Обичан е бил заради нрава си от цялата челяд. Той е бил весел и обичлив човек, невисок и плешив. В аналите на града е като кел Иван ( нямал е нито косъм на главата) . Имал си работилница, там се утешавал от ранната смърт на жена си. Бил любител на енфието, смъркал си го често. И все си цапал дрехите. Влизайки при него, на тезгях виждали ракийката и салатката, и парчета сирене и лук, нашарени с червен пипер. А в къщата е имало всичко, дядо ми е бил търговец и мазата е била пълна. И често се обличал и хайде в кръчмата. Но го виждала леля ми, тогава мома за женене и с четка за дрехи изчиствала цялата предница на сакото му. Оставяла го на слънце, да изсъхне, че зер, да не го одумват хората. А тя си гледала домакинството. Минавал час, два той още е там, чака да изсъхне. И все подвиквал: Верчи ( аз съм кръстена на нейното име), да тръгвам ли? А тя го карала да почака и после пак се улисвала в работата си. И така пладне минавало. И сърдит, накрая казвал, то вече никой не остана там, ами я ми чукни няколко яйца, ама ги направи хубави, че съм гладен. Сложи солчица и пиперец, не се скъпи. Сядал , нахранвал се и после лягал на миндера си, до прозореца. И като видел нещо нередно, чукал я с бастуна, я с пръст и доста соленичко се карал. Обичал внуците си, често ги канел на разходка с него и аха, аха, все теглел към приятелите. Но пък те били деца весели, завързвали го със сижимчета (тънки вървички) за ръцете си и той, ще не ще, ходел с тях да купят детските лакомства. И все ги ожалвал, нали си нямали майчица. Да им се радва колко добри деца са.
Една година се явил на изложение във Виена, където имало състезание за направа на буре без обръчи. Условието било - то , пълно с вода, да не пропусне цели 24 часа. Единствено той се справил с трудната задача на този не лек занаят. И получил грамота и медал.
А друг път го извикали, че на края на града паднал някакъв аероплан, счупила се била перката. Хванал той сандъчето с инструменти и направил това, което е необходимо. И не приел никаква плата, та пилотите изпратили парите на кмета, той да му ги даде. Такъв е бил дядо Иван. Дядото на татко....