Free clock За хубавите неща: Не го познавах, само знам за него...

23 февруари 2009

Не го познавах, само знам за него...

Съвсем естествено е снимките да не се отнасят за тази моя публикация, просто съм ползвала снимков материал от Гугъл. Надявам се авторите да ме разберат.




В нашето семейство обичахме, събрани около масата, да си припомняме весели и интересни случки от миналото. Особено духовит беше татко. Той имаше силно чувство за хумор и разказвайки ни, ние се превивахме на столовете. И особено весело биваше, когато не много голямата ни кухня беше пълна с гости. Тогава кънтеше цялата къща.
Та център на тези весели и мили спомени беше дядото на татко, майстор дърводелец и бъчвар. Има малко информация от къде е дошъл той и кога, но това е било в началото на 18--год. Дори честичко се говореше, че е доведен в града от един турски бей, който го е спасил от кочината , че да не го изядат прасетата.
Обичан е бил заради нрава си от цялата челяд. Той е бил весел и обичлив човек, невисок и плешив. В аналите на града е като кел Иван ( нямал е нито косъм на главата) . Имал си работилница, там се утешавал от ранната смърт на жена си. Бил любител на енфието, смъркал си го често. И все си цапал дрехите. Влизайки при него, на тезгях виждали ракийката и салатката, и парчета сирене и лук, нашарени с червен пипер. А в къщата е имало всичко, дядо ми е бил търговец и мазата е била пълна. И често се обличал и хайде в кръчмата. Но го виждала леля ми, тогава мома за женене и с четка за дрехи изчиствала цялата предница на сакото му. Оставяла го на слънце, да изсъхне, че зер, да не го одумват хората. А тя си гледала домакинството. Минавал час, два той още е там, чака да изсъхне. И все подвиквал: Верчи ( аз съм кръстена на нейното име), да тръгвам ли? А тя го карала да почака и после пак се улисвала в работата си. И така пладне минавало. И сърдит, накрая казвал, то вече никой не остана там, ами я ми чукни няколко яйца, ама ги направи хубави, че съм гладен. Сложи солчица и пиперец, не се скъпи. Сядал , нахранвал се и после лягал на миндера си, до прозореца. И като видел нещо нередно, чукал я с бастуна, я с пръст и доста соленичко се карал. Обичал внуците си, често ги канел на разходка с него и аха, аха, все теглел към приятелите. Но пък те били деца весели, завързвали го със сижимчета (тънки вървички) за ръцете си и той, ще не ще, ходел с тях да купят детските лакомства. И все ги ожалвал, нали си нямали майчица. Да им се радва колко добри деца са.
Една година се явил на изложение във Виена, където имало състезание за направа на буре без обръчи. Условието било - то , пълно с вода, да не пропусне цели 24 часа. Единствено той се справил с трудната задача на този не лек занаят. И получил грамота и медал.
А друг път го извикали, че на края на града паднал някакъв аероплан, счупила се била перката. Хванал той сандъчето с инструменти и направил това, което е необходимо. И не приел никаква плата, та пилотите изпратили парите на кмета, той да му ги даде. Такъв е бил дядо Иван. Дядото на татко....

Няма коментари: